Паметникът на Альоша в Пловдив си остава знаков за града, независимо от противоречивите чувства, които буди от години насам. Построен по времето на Комунизма, неговата концепция се свързва и приема като плод на тоталитарния режим, когато официална религия е партийната идеология, а Църквата – табу. Съвместимостта на двете „религии“ е немислима и никой не рискува да я оспорва… поне не и официално. Това е единственото обяснение, което мога да си дам, за решението на архитектите, относно оформянето на пространството около паметника.
За организирането, финансирането и изпълнението на проекта „Альоша“ съм почерпила информация от спомените на Васил Найденов[1], пряк свидетел и участник в събитията като секретар на Общоградския инициативен комитет за изграждане на паметник на Съветската армия в Пловдив.
Непосредствено след края на Втората световна война в различни градове на страната започват да се формират инициативни обществени комитети, натоварени със задачата да издигнат паметници на Съветската армия у нас. В Пловдив това се случва през януари 1947 година. Първоначално за председател на комитета е избран Асен Греков, но след преминаването му на работа в София постът е заеман съответно от Добри Джуров, Дяков, Мирчо Асенов и Васил Зикулов. Редиците на състава са попълнени от висши военни и общински служители, депутати, журналисти, архитекти, творци и др.
Първоначалният план предвижда паметникът да се открие на 9 май същата година, но той бързо отпада, поради невъзможно краткия срок. Следва нова концепция, която ще се реализира в продължение на десет години.
В набирането на средства за проекта взимат участие Пловдивска община, Министерството на народната отбрана, съседни общини, кооперации, особено активни са женските дружества в Пловдив. В резултат на проведената кампания за няколко месеца се събира сума на стойност 6 405 000 лева. Следва обявяването на национален конкурс за изработването на проект за паметник като се предвиждат парични награди за първите три места. До края на май 1948 година в комитета постъпват десет проекта, но нито един не успява да спечели конкурса. Присъждат се награди само за второ и трето място, отделно са откупени още три проекта. Организираният втори конкурс между класиралите се участници, отново завършва без победител. След още няколко провалени опита, се взима решението да се изготви макет върху хълма на един от претендентите в мащаб 1:1, за да се придобие „визуална представа за силуета на бъдещия монумент“[2]. Оказва се, че в близък план, пламетникът не въздейства по желания начин, а в далечен е оприличаван от зрителите „ту на заседнал в плитчините кораб, ту на огнени езици, та даже на кокошка, легнала в полог[3]“. След разгорещени спорове на проведеното заседание през декември 1950 година между Художествения съвет за паметниците при КНИК и комисията за изграждането на паметника, представители на пловдивската общественост изказват мнението, че проектът има своите художествени достойнства, но е по-подходящ за паркова среда, отколкото за хълм със спецефичен терен, какъвто е този на Бунарджика. Според тях, паметникът трябва да притежава „силуетното въздействие на Статуята на свободата в Ню Йорк“[4]. Така се заражда идеята скулпторната група да се замени с една единствена фигура – Альоша[5].
Няколко месеца преди заседанието е взето и едно друго много важно решение: „…архитектурната част на паметника да получи доминиращо значение, за да може да действа с цялата си маса. Пространството около паметника да се разработи така, че да даде възможност за свободно обхождане на паметника околовръст“[6]. По създаването на проекта се заемат архитектите Борис Марков – ръководител на творческия колектив, Петко Цветков и Николай Марангозов. Дали заради високите изисквания или поради множеството перипетии около избора на статуя, авторите на съоръжението решават да заложат на вече изпитан, но също така и нестандартен за случая модел. Те поставят фундамента в центъра на пространство, организирано като план на едноапсидна кръстокуполна църква, позиционирайки съветския воин на мястото на пресичащите се рамена на кръста, където в православните храмове се издига църковният купол.
Освен това, „църквата“ заедно с продължението на стълбищното пространство образуват огромен християнски кръст.
Като се добави и втората площадка, цялата концепция на паметника силно наподобява композицията на църквата Св. Петър и площада във Ватикана, където наред с християнската, е вградена и държавно-политическата символика на монархическата власт
За съжаление архитектите вече не са сред живите, за да мотивират нестандартното си решение, но със сигурност тяхното виртуозно изпълнение остава закодирано пред погледа на партийните другари. Така, с благословията на инициативния комитет за изграждане на паметник на Съветската армия в Пловдив, проектът е одобрен, реализиран и официално открит на 5 май 1957 година.
Друга интересна подробност, свързана с паметника, е поразителната прилика между двете скулптури, имащи честта да се извисяват над Бунарджика. Известен факт е, че на мястото на Альоша през Античността се е издигала статуята на Херакъл. От запазените изображения на хълма върху някои филипополски монети от ІІІ в. сл. Хр. ясно се вижда позата, заета от митологичния герой, която е доста сходна с тази на съветския.
По този начин, без да подозира, в дългото и трудно търсене на идеалните форми, вписващи се в силуета на хълма, комитетът всъщност се спира на неговите архаични такива. Това в известна степен би могло да успокои всички онези, които смятат, че Альоша трябва да бъде демонтиран. Защото в края на краищата, няма никакво значение какъв повод ще използвате, за да изкачите Бунарджика. Дали ще е от носталгия към отминали времена или от изпитание на вярата, или просто защото сте влюбени, когато сте на върха, гледката, която се разкрива пред очите ви, ще оправдае всяко решение.
[1] В. Найденов, Стои на тепето Альоша, Пловдив 2002.
[2] В. Найденов, Стои на тепето Альоша, 24.
[3] В. Найденов, Стои на тепето Альоша, 26.
[4] В. Найденов, Стои на тепето Альоша, 25.
[5] Проектът е възложен на колектива, кандидатствал с „Червен богатир“. Това са скулторите Васил Радославов, Александър Занков, Георги Коцев и Иван Топалов. Името на паметника идва спонтанно на по-късен етап, когато става част от визията на града.
[6] В. Найденов, Стои на тепето Альоша, 25.