БОГ БДЕШЕ НАД ВСЕКИ НЕГОВ МИГ – БАЩА МИ СИ ОТИДЕ С МОЛИТВА НА УСТА

Кольо Карамфилов е едно от най-забележителните явления в съвременната ни живопис и изобщо в българската духовност днес. Такъв формат личности не принадлежат на себе си, а на народа си и на цялото Човечество.

През тази година (2023) е неговият 60-годишен юбилей. Въпреки огромната му популярност само един човек може и има право да говори от първо лице за него и това е синът му Росен Карамфилов – едно от ярките имена в българска литература днес. В разговора ни той се съгласи да сподели сакрални моменти и неизвестни факти за своя баща, които хвърлят нова светлина върху тази забележителна творческа личност.

Предлагам Първа част от пространното ни интервю.

В романа Ви „Колене“, който е посветен на баща Ви (Росен Карамфилов е едва 21-годишен, когато написва тази разтърсваща изповед! – б. м.), споделяте, че е държал да стоите до него, докато рисува. По-късно осъзнавате, че е правил това, за да го опознаете чрез сензитивността на неговата стихия, да проумеете кой е той и най-вече – да разкажете… Затова ми се искам да Ви задавам простички въпроси, защото само те могат да отключат сетивната памет, в която се крие и най-голямата наблюдателност. Какъв е първият или по-точно – най-силният Ви първи спомен от Вашия баща?

Най – силният ми спомен с баща ми не е първият. Представете си една голяма кутия, пълна с малки кутийки вътре. Ако махнеш дори една кутийка, съдържанието на голямата кутия никога повече няма да е същото. В този смисъл – не бих могъл да степенувам спомените си с него. Особено силни са ми последните. Още ми е пред очите как празнувахме двадесет и първия ми рожден ден заедно. Тогава той ми каза: „Спокоен съм за теб. Ти си готов.” Едва след като си отиде, разбрах какво е имал предвид. Смъртта му взриви спомените ми с него и ги направи вечни.

Всички, които е завихрял около себе си, казват, че в рисуването му е било „тясно“, че е пресичал границите на различните изкуства без задръжки и спирачки. Какво е да се живее с такъв феномен?

Трудно. И прекрасно. Татко не беше от този свят. Човешкото му проявление бе само частица от цялостното му присъствие, което бе едновременно спасително и помитащо (в най-хубавия смисъл на думата). За подобен дух граници не може да има. Той самият казваше, че ако дадена негова картина не го изненада, значи не е свършил нищо. Бе неуморим и в миговете на най-тежка умора. А изкуството бе неговото лично море. Морето в него. Той има и такава живописна творба – „Морето в мен”. При баща ми всичко е символика – един безкраен низ от знаци, понякога невидими, но зрими винаги за онези, които разполагат със сетивата да ги осмислят и осъзнаят. В неговото изкуство ключът не е сюжетът. Ключът е символът. Главата, окото, къщата, кракът, ръката, сълзата, мъжът, жената, пътят и т.н.

Казват, че никога не са го виждали унил, вечно е бил усмихнат.

Това за беда е вярно само на повърхността. Много хора твърдят, че познават Кольо К. Откакто го няма, станаха още повече. И всички твърдят колко са му близки. Това, ако не беше тъжно, може би щеше да е смешно. Той бе толкова дълбок и истински човек, толкова стойностен, толкова полярен в настроенията си, ако щете. Другото е маска. От него съм възпитан, когато душата ми се пръска по шевовете да не го показвам. Затова са и тъмните очила. Не всеки заслужава достъп до очите. Там е истината, за което не сме готови. Мнозина са го виждали как се смее, но дали тези същите са го виждали как плаче? Силно се съмнявам.

Бихте ли споделили за някои негови навици и особености?

За този въпрос, ще направя опит да направя един негов портрет чрез словото. Ето го: една нощна птица, която не се вълнуваше от това колко е часът, неговият полет бе постоянен. Някои вечери обичаше уиски. Други – водка. Пушеше тънки цигари. Синьо и сиво Muratti. Когато бе щастлив слушаше Oasis и Coldplay. Когато имаше нужда от меланхолията си, я изграждаше и разграждаше в Леонард Коен и Остава. Умът му бе южен вятър, който топлеше хората около него. Често си забравяше телефоните по разни заведения, но никога не си забравяше сърцето на масата. За да го раздаде на следващите приятели и следващите нощи. Човек, който между Пикасо и Модилиани, би избрал Модилиани, дори само защото животът му е по-интересен. Относно цветовете – татко бе далтонист и на всяко бурканче с боя имаше етикет. Нямам идея как балансираше между далтонизма и гениалността, но сами виждате резултата. Ако на нощното му шкафче някога е имало книга, то тя по всяка вероятност е била Библията. Бог бдеше над всеки негов миг. Баща ми си отиде с молитва на уста.

А по кое време на деня имаше навика да рисува и имаше ли някакъв ритуал, свързан с рисуването?

Главно вечер, до късно през нощта. Често ме викаше да си говорим. Наливаше музика в чашата си и започваше да създава. При него съзиданието бе по-значимо от всичко останало. За това живееше – за да диша духовно.

Връщаше ли се към старите си работи, преправяше ли ги?

Постоянно. От него зная, че изкуството е процес без край. Никоя картина не е завършена, докато не се спука в теб и живата ѝ вода не те съживи до последната клетка. Това е неговата максима, която и аз следвам в своето рисуване. Струва ми се изключително вярна.

На последната си юбилейна изложба е заявил, че се сбогува с рисуването и че ще търси нови пространства за изява, „отвъд мълчанието на картините“.

„Сбогува“ – силно казано. Беше му омръзнало да рисува за насъщния. Искаше да прави кино, да режисира филми. Никога не е взимал решение да не рисува повече. Това беше неговото 3D – третото детство, както самият той го наричаше.